„Някой друг път“ е най-удобното място на света. Най-предпочитаната дреха, с която прикриваме сблъсъка между нуждата от споделеност и умората от себе си и света. Тази фраза, както и гравитиращите около нея камуфлажни мотиви, не са свързани с времепространствена условност, а с утопично състояние. С убеждение, че ще се събудим подмладени и разхубавени в ден с идеалната температура, в който транспортът ще откликва като добра фея и ще ни телепортира до по-по-най-яките места, а там ще ни чакат с отворени обятия и несдържан възторг.
За да не се прецакаме, вече не сме заспали, а адаптираме тенденциите „да отстояваме личните си граници“ по уж модерен, а така непоносимо банален начин. В него няма искреност, но върши перфектна работа. Спестява ни неудобството да признаем, че сме се уплашили, че ни е домързяло или че просто се смятаме за безинтересни, за да присъстваме. Това е онзи уникес памучен пуловер на съвременния отказ. Само го обличаш , затваряш телефона или чата и изчезваш, оставяйки другия да гадае дали наистина се е случило нещо важно, или просто е бил изместен от нечия умора, скролване в социалните мрежи или неочаквана липса на желание.
Решенията ни са като привидно изискан модерен костюм с непочистени конци от предразсъдъци:
„Оф, точно там няма да е добре“
„Не, не, само като знам какви хора ходят на подобни места…“
„Ще се облека, ще отида и точно тогава ще се появи някой, когото не искам да срещам.“
„Ще дойда за малко, ще ми стане пак скучно и ще съжалявам, че не си останах вкъщи.“
„Всеки път все аз трябва да измислям…“
Аргументите ни, изстреляни в последната секунда, изведнъж звучат като неотложност и форсмажор, а всъщност просто сме отворили гардероба на всесезонните оправдания и сме извадили първото, което ни е попаднало:
„Изникна ми нещо друго“
„Точно тогава не мога, че трябва…“
„По принцип искам, но в момента…“
„Мога, но няма да ми е интересно/забавно“
„Не ми се слушат едни и същи разговори“
„Не съм си оправил косата“
Оценяваме хората около нас така, както оценяваме дрехите закачени на щендер:
Тази е малко/твърде емоционална/задръстена/объркана
Прави се на отворена/интересна/важна/смела/умна
Много ме натоварва/дразни/отегчава
Този е супер досаден/обсебващ/дръпнат/претенциозен/
мрънкащ/самовлюбен/изкуствен/безличен/стар/млад/тъп/всезнаещ/контролиращ/бавен/припрян
Нищо не ни е по мярка, не е в тренда, не ни кефи, нито можем да понесем дори за едно излизане.
Слагаме все повече филтри, за по-сигурно, а сигурното е да си останем сами, заобиколени от собствените си, старателно съхранявани страхове.
Страх от неловкост, от уязвимост, от непознато, от усилието.
На все по-професионално ниво предвиждаме неприятности, емоционален срив, или падане на vibe-а.
Психолозите му казват „отрицателно ясновидство“ и такова проявяваме не само към поканите.
Преди просто „слизахме надолу“. Сега една спонтанна разходка без план трябва да се презентира, защитава, обяснява. Предварителната резервация и уговорка става по-важна от желанието да видиш една или друга личност или компания.
Все по-често превръщаме срещата в тест, вместо да я приемем като покана. Оттам нататък човекът трябва да издържи изпита, който не сме му казали, че полага, защото сам е трябвало да се досети.
Всички искаме да си заслужава. Да не сме си изгубили времето. Да не сме се прецакали. Превърнахме срещите в инвестиционен проект, познанствата – в активи, които трябва да донесат бърза и сигурна възвръщаемост. Искаме да си купим емоционална сигурност, но на цената на намаление в МОЛ-а, без риск и с гаранция за отказ, ако случайно човекът отсреща вземе да прояви някоя от човешките си слабости.
Често пресмятаме минутите, които сме инвестирали в даден разговор, разходите за билет за събитие, питие или време за грим и прическа. Дърим коз-а с това кой кого е потърсил пръв, кой е платил сметката, кой е отдал повече време без телефон и кой е останал „на загуба“. Търсим гаранционна карта за всяко ново запознанство, а „златния талон“ за старите познанства, сякаш ни гарантира интерес и внимание, макар да не знаем от години какво се случва с тях. Не знаем кой е загубил родител, бебе, дом, здраве…А накрая жалейката в социалките набира скорост и разбираме унило, че и някой от старите приятели вече не е сред нас.
Когато излезем от счетоводната си параноя и спрем да пресмятаме емоционалния си баланс, може би ще осъзнаем, че най-готините моменти в живота винаги са били малко на сляпо, по-скоро непланирани и напълно незастраховани. Да изпиеш едно кафе или питие с човек, с когото няма да остареете заедно, не е загуба, а среща с различен свят. Да изслушаш нечия история, която ни звучи в стил drama queen, не е „прецакване“, а упражнение по човечност.
Днес всичко ни е осигурено, сякаш по право. Държим на „бърза доставка“ – на пеперудите в стомаха, на перфектно разбиране от първата минута и напасване, без да влагаме време за опознаване на ценности и нужди.
Имам приятел, който е убеден, че момичето, което си поръчва питие, трябва да дойде и да му покаже демостративно с палав жест, че го харесва. Нищо, че то е на пет метра и не подозира, че наоколо има секси мъж, нито мъжът, както иска да е обект на желание, ще я игнорира, защото не е порядъчна. И с тези двойни стандарти живее сам близо половин век.
Имам приятелка, която къса на мига, ако мъжът флиртува, но самата тя си позволява нееднократно да изневерява, без особени угризения. Пак я обичам, но знае мнението ми и редовно търпи моралните ми тиради.
Приятелствата станаха част от сезонна колекция. Носим ги, докато са ни удобни, докато ни отиват на профила, докато отговарят на текущото ни настроение, след което сме извън линия, а те – извън листата ни, прибрани в дъното на гардероба на душата. Ако някой „приятел“ излезе от тренда, започне да иска много енергия или просто покаже шев, който ни боцка, бързаме да го подменим с по-нов, по-лъскав модел от следващата линия. Сякаш постепенно животът ни се превръща в манифест на невъзможно присъствие и незастрахованата близост.
Пиша „ние“, защото не съм по-различна. Имам десетки неотворени или неотговорени съобщения в няколкото ел.пощи и комуникационни канала. Не е от неуважение, нежелание или тестване. Понякога е дигитална хигиена, в други случаи – липса на ресурс за кореспонденции. Дори да ми е интересен човека. Приела съм, че ако е нещо важно и спешно, ще се разберем с телефонно обаждане.
Отговаряла съм и дори на хора, с които няма как да се получат нещата, но сами по себе си, вярвам че са стойностни, или са такива за някой друг. Блокирала съм единици пъти, ако човекът е минал границите, които аргументирано и ясно съм поставила. Но мен са ме изтривали инфантилно само заради едно неотговорено съобщение. Вероятно не знаят, че подобни „наказания“, особено без обяснение, няма да ме превъзпитат, според техните очаквания, нито ще провокират интрига, симпатия или сърцетупи: Ах, защо?!
Партньорът вече не е огледало, нито шанс да създаваме неприлично красиви неща заедно, а трофей, който трябва да потвърди собственото ни високо, но потиснато самочувствие. Аксесоар, който не пасва на следващия дрес код.
Интимните партньорства се превърнаха в бърза мода. Носим ги кратко и ги изхвърляме, ако забележим досаден дефект. Искаме връзки, които изглеждат безупречно на витрината и на снимки, но не ни се занимава с поддръжката им. При първата гънка и неразбиране, първата неловка тишина, партньорът е в графа „дефектна стока“ и се връщаме в каталога, за да скролваме за следващия.
Не, мъжете не мислят само за едно! Все по-често, за съжаление, слушам сълзливи истории, в които жените са отблъснати с най-абсурдните аргументи. И говоря за преобладаващо удивително красиви, умни и забавни жени. Които си остават нежелани и неразбрани. Преди години, моя близка приятелка се жалваше от мъж, който отказал (интимна) среща с нея, защото щял да пълни пиперки у тях, а майка му искала да пуска пералня?! В личните ми истории има още по-нелепи ситуации, но те са друга тема.
Хората не са глупави или зли. Но когато се срещнат, облечени в своите сезонни желания, те не се събличат и обичат емоционално. Само сменят тоалетите на своите претенции, изисквания, очаквания, проекции.
Ограничаваме пространството помежду си, а разширяваме домовете си. Подобряваме интериора, но не и отношенията. Търсим „smart“–екстрите в съжителството с някой, който да ни пасне на начина на живот, без да разхвърля собствените си проблеми из нашия подреден свят.
Смятаме, че сме уникални, но търсим в него или нея „универсален размер“ – да влезе точно в нашата калъп-представа за роля и поведение, без да се налага да правим каквито и да било корекции в кройката и дължината. Човекът трябва да е такъв и такъв, или край!
Искаме нови връзки, а носим дрипите на старите преживявания. Искаме стабилност, а се влияем от съвременните и изменчиви псевдоценности. Искаме вярност и разбиране, но тя се постига с майсторство, търпение, грижа и най-вече куража да носиш един и същ човек в сърцето си, дори когато сезонът е станал малко по-хладен и неприветлив. Когато любимият ще ти изтърпи мрънкането и ще ти каже: „Прекрасна си!“, защото те вижда такава, зад завесата от сълзи, сополи, грим и умора.
Това е красотата на класиката – може би скучна и извън trend-а, но за предпочитане пред екстравагантността на извънбрачните експерименти с хора с други цветове, десени, форми и размери.
Споделете своята история и позиция по темата! Ще се радвам да се случи и в тематична среща в бутикова група в нашия прекрасен ЦЕНТЪР ЗА ТЕРАПИЯ, ПРИЛОЖНИ ИЗКУСТВА И ОБУЧЕНИЯ.
С топли чувства,
Милена Белчева